Какви са ужасите, за които на призрака от „Хамлет“ е строго забранено да приказва?
В V сцена от I действие на „Хамлет“ призракът произнася думи, които не могат да не развълнуват, разтревожат, разтърсят (shake) душата както на датския принц, така и нас, зрителите. От тях разбираме, че в задгробния свят ни чакат неща, за които, ако ни бъде разказано приживе, ще се умопобъркаме:
ПРИЗРАКЪТ
Ако не бе ми строго запретено
за своята тъмница да говоря,
ти би изслушал разказ, от чиято
най-слаба дума младата ти кръв
се би смразила, мозъкът – побъркал,
очите ти – изхвръкнали безумно
от своите орбити като звезди,
а къдрите ти, сресани грижливо,
във ужас биха щръкнали нагоре
като бодли на сплашен таралеж!
Но тези откровения не са
за слух на смъртни.
Всъщност, премълчавайки (но в цели 12 стиха!) каквито и да било подробности за ужасите в задгробния свят, приказливият призрак разкрива достатъчно красноречиво какви са те. На първо място, разбираме, че те са несравними и несъпоставими с ужасите и жестокостите, които човечеството е измислило или ще измисли в бъдеще. Следователно можем да ги определим като немислими, непредставими и невъобразими. Бидейки познаваеми именно като такива обаче, тези задгробни ужаси могат да имат превантивен ефект върху смъртните, като съхраняват и опазва, вместо да обезобразяват и окарикатуряват благообразния, благородния облик на човека, предпазвайки човека от извършването на най-ужасното мислимо деяние – самоубийството.
В I сцена от III действие на трагедията Хамлет се опитва да разреши въпроса за това кое е по-достойно за един човек – „да понася стрелите на свирепата съдба“, т.е. да се примири и свикне с един свят, изпълнен с неправди, потисничество, чиновнически произвол, наглост, високомерие, отритната обич, или да „зачеркне“ всички тези „стрели“ наведнъж, слагайки край на живота си.
Смърт… Заспиваш…
И толкова… И в тоя сън изчезват
душевният ти гнет и всички болки,
измъчващи плътта ни. Такъв завършек –
от бога да го просиш! Смърт… Заспиваш…
Заспиваш… И сънуваш може би?
Ха, тук е спънката! Защото туй –
какви ли сънища ще ни споходят
в тоз смъртен сън, когато се измъкнем
от бренната обвивка – то ни спира,
таз мисъл прави земните ни мъки
тъй дълголетни.
В контекста на думите на призрака от I действие на пръв поглед повърхностният аргумент, опиращ се на естеството на сънищата, които ни очакват, придобива малко повече дълбочина или поне образност. Само че едва ли една постъпка може да бъде определена като достойна, ако тя е продиктувана от някакъв вид страх, а дори и породен от немислимите, непредставими и невъобразими ужаси в отвъдното. Всъщност още в Сонет 66, написан доста по-рано от трагедията, Шекспир предлага много по-благороден и възвишен аргумент срещу желанието за самоубийство, породено от негодуванието и непримиримостта с недъзите на света – а именно грижата за възлюбената. След като в първите 12 стиха (10 от които анафорични) лир. Аз изброява неизкоренимите пороци на света, като например „с достойнство да се перчи лицемерът“, „най-чистата вяра жестоко подиграна“, „нищожества с почтени да се мерят“, „простата истина да бъде наречена простота“ и т.н. (между другото, съществуващи и до ден-днешен), в последните два стиха изписва с разтърсващото си копие следната поанта[1]:
Tir’d with all these, from these would I be gone,
Save that, to die, I leave my love alone.
(Изтощен, отдавна бих напуснал този свят,
ако със смъртта си не оставях своята възлюбена сама.)
Много по-достойно е да не напуснеш този свят от загриженост за своята възлюбена, отколкото поради страх от непредставимите, немислими и невъобразими ужаси след смъртта. Следователно едва ли включването на мотива за задгробните ужаси в трагедията Хамлет е имало за цел решаването на точно този въпрос и то трябва да се търси в друго.
В какво?
Ами в онагледяването на тези немислими, непредставими и невъобразими ужаси.
Шекспир поставя въпроса за немислимостта на тайнствените ужаси, които очакват човека след смъртта, не за да ги разкрие апофатически (т.е. негативно), а за да покаже на сцената как може да бъде мислено тяхното естество. (Именно в това се състои и древната представа за театъра – да показва отвъдсетивни, умопостигаеми, теоретични реалности – божествени истини и божествена правда. Всъщност самите думи „театър“ и „теория“ на гръцки неслучайно имат общ корен – θέατρον – θεωρία, „съзерцание, изучаване“. Срвн. Призрак!) В пиесата се съдържат поне два намека за това какво може да представлява онова, от което, ако го узнаеха, смъртните биха се побъркали и биха им настръхнали косите „като бодли на сплашен таралеж“. Първият. Нали именно това сполетява Офелия – тя се побърква и разбърква косите си. Следователно тя е преживяла, изпитала нещо, което би трябвало да е съпоставимо с това, което би могло да бъде отвъд, тъй като поражда същия ефект. Значи, ако си отговорим на въпроса какво побърква Офелия, бихме придобили представа за естеството на немислимите, непредставими и невъобразими ужаси, за които на призрака му е било строго забранено да приказва на смъртни. А Офелия се побърква поради две събития: вестта за това, че баща ѝ е бил убит, и гледката на побъркания (макар и привидно) неин възлюбен – Хамлет[2]. В този смисъл най-големият ужас, който може да сполети човек, би могъл да се определи като безвъзвратната загуба на баща и любим – съществата, които са ти дали живот, които са те обичали и които си обичал; съществата, които са дефинирали твоето Аз, които са осмислили твоето Аз и без които твоето Аз би било немислимо, непредставимо и невъобразимо. Следователно, ако променим мащаба, или по-точно положим въпроса в християнски контекст (всъщност единствения възможен и правомерен), бихме могли да определим този немислим, непредставим и невъобразим ужас, който очаква човека след смъртта, като богооставеност, доколкото Бог дава битие на човека и Бог от любов към човека изпраща Своя Единороден Син изкупление за греховете, така че човек да може да стане бог по благодат чрез и в Богочовека Христос. В този смисъл думите, които биха смразили кръвта ни и от които бихме се побъркали, ако ги чуехме приживе, биха прозвучали така: „никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие“ (Мат. 7:23) .
Другият намек за това какво би могло да бъде естеството на задгробния ужас, е сцената, която хвърля в паника краля на Дания Клавдий, когато той вижда отстрани, като зрител (θεωρός), ужаса на собственото си деяние – братоубийството, изиграно от пътуващи актьори. Следователно, доколкото състоянието му е сравнимо с ефекта, който би породил разказът за задгробните ужаси, бихме могли да кажем, че този немислим, непредставим и невъобразим задгробен ужас ще бъде ужасът, който бихме изпитали, когато се изправим пред жестокостта на собствените си деяния. (Както Дориан Грей пред портрета си.) Може би тогава бихме видели собствените си деяния, но изчистени от всякакви „смекчаващи вината обстоятелства“, които в момента на извършването им сме си мислели, че имаме; изчистени от измамната гледна точка, която ни е подтикнала да ги извършим; „оголени“ в цялата си жестокост. (Както се пее в тропара на утринната молитва: „Внезапно Судия приидет, и коегождо деяния обнажатся“ – Неочаквано ще дойде Съдията и на всекиго делата ще се открият, или оголят). И тогава дори и най-малкото зло, което дори не сме го броили като зло, например някоя дребна лъжа, някоя нетактична дума, може да се окаже ужасяващо зло, от което очите ти да изскочат от орбитите си като звезди, защото всъщност може да сме го сторили на Христос, вследствие на което да ни остави… Да ни остави… „Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели; защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте. Тогава и те ще Му отговорят и кажат: Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме? Тогава ще им отговори и каже: истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили. И тия ще отидат във вечна мъка…“ (Мат. 25: 41 – 46). И тогава, богооставени, оставени сами на себе си, може би ще видим как всички тези малки злодеянийца са всъщност частици от огромно зловонно чудовище, което се образува пред очите ни (като по филмите); как всички тези малки и по-малки злодейства, на които дори не сме обръщали внимание приживе, с които сме си живели най-спокойно, ще започнат да се отделят от душата ни подобно на мухи, образувайки огромно и ужасяващо чудовище, с което ще бъдем оставени сами завинаги. Всъщност едно от имената на дявола е именно Веелзевула, което буквално означава „принц на мухите“.
Но чакайте, та нали ние и сега си живеем добре без Бога, какво толкова, ако ни остави? Но сега не сме Го виждали (тъй като само чистите по сърце могат да Го видят, срвн. „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“ (Мат. 5:8). Но ако тогава зърнем за миг лицето Му, няма ли то да стане за нас като лицето на Хамлет за Офелия – „неподражамия образец“. И няма ли тогава да възкликнем както св. Петър при Преображението на Таворската планина: „Господи, добре е да бъдем тука“. Ще възкликнем, как няма да възкликнем. Но ако точно тогава чуем присъдата: „махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие“ (Мат. 7:23), няма ли да се побъркаме, както Офелия, когато вижда сияйното лице и ум на своя възлюбен Хамлет обезобразено от лудостта?
ОФЕЛИЯ (или нашата душа)
И аз, нещастната, която пих
нектара на любовните му думи,
да чувам как ума му висш фалшиви,
дрънчащ като разстроена звънарна,
да гледам дивния му лик попарен
от изстъплението! О, покруса —
видяла туй, което бе тогава,
да виждам туй, което ми остава!
John Everett Millais, Ophelia (1851 – 1852)
P.S.
Гледайки „Хамлет“, „сресани грижливо“, настанили се удобно в креслата на театралния салон, едва ли бихме се идентифицирали с героя или едва ли бихме намерили нещо общо с братоубиеца крал. О, къде ти, та нали по пътя дадох 2 евро на една просякиня за пица (макар да знаех, че пицата струваше 3.50 евро). Само че тоя твърде приказлив призрак в цели 12 стиха разправяше, че можел да разкаже за неща, които биха ужасили слуха на смъртен. На всеки смъртен! Да, аз не съм братоубиец, но да не би пък да съм станал богоубиец с липсата на копнеж по Бога? Колко по-тежко престъпление, което мога да извърша дори с едно натискане на дистанционното на телевизора например! Да, аз далеч не съм братоубиец като Клавдий, но с моите 2 евро, които навярно съм дал не от състрадание, а от досада, съм също толкова безкрайно далеч и от преподобната св. Петка, да кажем, която, когато на 14 години чула в църквата думите на Евангелието: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва!“, тя в копнежа си по Бога съблякла богатата си дреха и я дарила на един бедняк, поради което била жестоко бита от родителите си. Пише го в прекрасното пространно житие, което създава за светицата св. Патриарх Евтимий.
[1] ПОАНТА. Дума или израз обикн. в края на художествено произведение, които подчертават, насочват към основната му идея. Идва от фр. pointе – точка, острие. Shakespeare – „разтърсващо копие“.
[2] ОФЕЛИЯ (по повод мнимата лудост на Хамлет)
О, господи, какъв сияен разум
е разрушен! Десница на войник,
око на книжник, слово на придворен —
погубени! Цветът на това кралство,
мерило за вкус и за обноски,
неподражамият образец
за подражателите — всичко в прах!
И аз, нещастната, която пих
нектара на любовните му думи,
да чувам как ума му висш фалшиви,
дрънчащ като разстроена звънарна,
да гледам дивния му лик попарен
от изстъплението! О, покруса —
видяла туй, което бе тогава,
да виждам туй, което ми остава!