Защо проклятието „Да не се стопиш след смъртта си!“, е страшно?

Размисли върху странното проклятие, което възкресява Индже

Повратната точка в съдбата на Индже от едноименния разказ на Йордан Йовков е сцената, при която един стар поп се надига измежду гъсто напластените трупове на жени, мъже и деца и произнася чудовищно проклятие към главния герой: „Да не се стопиш след смъртта си! Желязото и камъните да се стопят, а не и ти!“. Тези думи карат Индже за първи път да наведе глава и да се замисли, а малко след това бива ранен и по време на лечението си започва да мисли все по-дълбоко и по-дълбоко. Само по себе си обаче това проклятие е толкова странно, особено със своята претенция да бъде страшно, че неволно кара читателя също да се замисли. Защо наистина то е толкова страшно? Какво му е толкова страшното? Та то дори съдържа в известна степен пожелание за безсмъртие – „Да не се стопиш след смъртта си!“.

Деветокласниците и десетокласниците с присъщата на поколението си лекота разрешават казуса, без да му мислят много-много – ами за да може вечно да страда. Разбира се, подобно тълкувание е напълно достатъчно, за да се разберат в дълбочина посланията на разказа, но все пак, след като този въпрос е възникнал по някакъв начин, не бива да бъде оставен току-така. Освен това втори въпрос – какво мъчение може да изпитва нещо, което е по-здраво от камъка?

Интересното обаче е, че това проклятие не е измислено от Йовков, а е много популярно в българската и православната като цяло книжовна традиция. Така например поп Стойко Владиславов (т.е. Софроний Врачански), когато завършва своя препис на „История славянобългарска“ в приписка към нея изрича следната анатема срещу всеки, дръзнал да открадне този труд: „И който я присвои или открадне, да е афоресан и проклет от Господа Бога Саваота и от 12-те апостоли и от 318-те отци и от четиримата евангелисти. И сяра и желязо, и камик да се стопят, а той не, навеки“.

Защо проклятието да си по-твърд от камък, е толкова страшно? По-страшно например от това да бъдеш изхвърлен в геената огнена.

В 12-а глава от Евангелието от Иоан, след като е направил най-голямото Си чудо – възкресението на Лазар, Иисус за пореден път се открива като Син Божий. Юдейският народ обаче отново отказва да повярва в Него, поради което евангелистът пише: „Те затова не можаха да вярват, защото Исаия още е рекъл: “Тези люде ослепиха очите си и вкамениха сърцата си, та с очи да не видят и със сърце да не разумеят и да се не обърнат, за да ги изцеря”.“. (Иоан 12: 39,40) В този смисъл закоравяването, втвърдяването, вкаменяването на сърцето може да бъде възприето като почти абсолютна лишеност от Бога (поради отсъствие на чувствителност за Бога), а понеже Бог е единственият източник на живот и всяко благо, всяко щастие, това би означавало безкрайно страдание. Според руския философ Александър Дугин крайната точка на небитието, най-отдалечената точка от Бога не е някъде далеч във Вселената, а камъкът. Т.е. твърдостта е съсъд, който в най-малка възможна степен може да приеме Божественото или който в най-голяма степен е лишен от Бога. Ето защо проклятието да не се стопи, е страшно. Страшно е, защото то обрича човека на вечна откъснатост от Бога, което е най-голямото мислимо страдание. И ако камъкът е най-крайната мислима степен на лишеност от Бога, то едно такова проклятие се стреми да отпрати престъпника дори отвъд мислимото. Всъщност такава отвъд мислима степен на лишеност от Бога е именно вкамененото по собствена воля сърце, тъй като тук човек сам избира и полага съзнателни, т.е. допълнителни усилия да отхвърли Бога, затваряйки се в собственото си его.

Т.е. Бог и Неговата радост, Неговото щастие, което е единствено истинското, може да дойде и да направи Свое жилище само в едно любящо, страдащо, състрадаващо, затрогващо се, детински умиляващо се сърце. Сърце, способно да се „разтопи в молитва“, както казва Митя Карамазов от романа на Достоевски в прочутата си изповед пред Альоша, когато решава да поеме своя кръст към каторгата. „Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим.“(Иоан 14:23)

И всъщност кога Индже изпитва истинско щастие – в началото, когато яде и пие „горе на Бончовия хан“, а пребледнели булки му слугуват, млади моми с разтреперани ръце му наливат вино, отдолу текат реки от кръв и за всички думата му е закон, или 18 години по-късно, когато, вече поел по пътя на доброто, изчистил планината от кърджалиите, чува жетварки да пеят песен за него и за първи път от очите му се проронва сълза, за първи път започва да се разтопява сърцето му? Отговорът, разбира се, е ясен: „Звъни песента под ясното небе, ронят се думите, като зърна от тежки класове. Индже слуша. Нещо сладко се топи в гърдите му, от очите му се проронва сълза и пада върху бялата грива на коня му. Първата му сълза, която Индже беше пролял през живота си“.

Сбъдва ли се проклятието на попа от разказа? Или по-скоро именно чрез неговите думи се проявява могъществото на Бога, Който успява именно с тайнствени думи да накара Индже да се замисли и да разтопи ожесточеното си сърце?

По-тревожен обаче е един друг въпрос – дали нашите сърца не са по-твърди и по-окаменели от сърцето на Индже, което, когато Пауна избягва от него, се превръща в камък („Но откакто погледът на Пауна угасна за него, сърцето му се превърна на камък.“). Как така, та ние никого не сме убивали? А ако биха се събрали костите на убитите от Индже, биха направили планина, а кръвта би потекла като река, нали така се казва в разказа? Така е, но тогава защо, когато четем или слушаме великия покаен канон на св. Андрей Критски по време на Великия пост или когато произнасяме молитвата преди тайнството Причастие, ние изповядваме, че сме първи сред грешниците? Нима това е само една хипербола, каквато използва Йовков по отношение на своя герой? Съвсем не. Всъщност сърцето на всеки може да окаменее като това на Индже, ако мисли само за себе си. Когато мислим за себе си, ние се затваряме за общение с ближните си и с Бога и по-този начин ставаме по-твърди дори от камъка. По-твърди, тъй като твърдостта на камъка е иманентна, вътрешно присъща, естествена, дадена и неизменна (и в този смисъл ограничена, отмерена) негова характеристика, докато сърцето, което мисли само за себе си, постига качеството твърдост (което е противоестествено за него) активно, деятелно (и в този смисъл неограничено). То чрез съзнателни усилия се втвърдява и по този начин се откъсва от щастието си.

Но щастието не е ли субективно понятие?

Естествено, че не. Също както въздуха, слънцето, битието, Бога… не са.

В етимологията на славянската дума „щастие“ е скрит дълбок философски и богословски смисъл. Думата „щастие“ произхожда от старобългарското „съчастие“, което означава „част от цялото“. В този смисъл щастието в славянските езици се осмисля като да бъдеш част от цялото. Но цялото може да бъде само Бог. В този смисъл щастието е да си част от Бога, причастен на Бога. Но в Бога във всяка част присъства целият Бог. А онази част от човека, която е достатъчно широка, за да побере Бога, е сърцето, сърцевината на човешкото, където човешкото има потенциала, има благодатта да се допре, да се докосне, да се срещне с божественото като във фреската на Микеланджело. Тази широта, тази бездна с размерите на Бога обаче е благоприятна почва за развитие и на нашето самолюбие, егоцентризъм, жажда за власт, която може да ни направи безкрайно жилави, безкрайно твърди, каменни. В тази широта, в тази безбожна широта човек може да помисли, както Индже, че „силата му е безмерна“, или пък, както отбелязва Иван Карамазов, че „всичко му е позволено“. Може би затова Митя Карамазов в една от предишните си изповеди, май че в „Изповед на едно пламенно сърце. В стихове“, заявява, че би искал да стесни тази широта. „Не, широк е човекът, твърде широк даже, аз бих го стеснил.“ Индже обаче започва да разтопява егоизма си, когато след анатемата на попа се замисля. Митя също се разтопява целият в молитва, когато пожелава макар и невинен да понесе страдание в каторгата заради децата. Но Индже се замисля в резултат на Божието слово, макар и произнесено по парадоксален начин от устата на попа. Т.е. това замисляне е резултат на една тайнствена Божествена намеса. Бог Слово чрез тайнствените думи в това проклятие поражда мислене, кара Индже да се замисли, но не за себе си, а за света и за своето назначение в света: „Като че едвам сега се отвориха очите му и той видя колко злочеста е земята, из която вървеше“. Замислянето и последвалото преобразяване на Индже е резултат на божествена искра на любовта, преминала през горящите „като въглени“ очи на попа, чрез която искра човек е призван да разтопи целия си егоизъм, за да направи място в сърцето си за Бога, Който е всичко у всички. А щом Бог е всичко, човек, за да Го побере, трябва да разтопи в сърцето си всичко останало, всичко останало от себе си. „Който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери.“ (Мат.16:25) Защото всяка мисъл за себе си е отграничаване от Всичкото и ограничаване на Всичкото, а понеже Всичкото не може да не бъде всичко, мисълта за себе си, колкото и малка да е тя, е лишение от цялото Всичко, а знанчи е цялостно лишение от всичко.

Но как доказахме, че сме дори по-грешни от Индже? Ами с това, че дори и най-малката мисъл за себе си, ни отделя от Всичкото (Бога), тъй като в сърцето ни има място точно колкото за Всичкото, а когато Всичкото не може да влезе всичкото в сърцето ни поради тази наша малка мисъл за себе си, то въобще не може да влезе, тъй като Всичкото може да бъде само Всичко.

Роберто Фери, Бездната