Защо единственият начин да спасиш себе си, се състои в това, да се бориш да спасиш другите?

По мотиви от Ботев и Казандзакис

giu 02, 2026

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа,
и певци песни за него пеят…
(Христо Ботев, „Хаджи Димитър“)

Когато човек се бори за утвърждаването на дадена духовна ценност, отстоява духовна ценност – например свободата или православната вяра – той става носител на тази ценност, съсъд на тази ценност, въплъщавайки я в себе си, изобразявайки я в себе си. По този начин самият този човек се превръща в незаменима, абсолютна ценност за света, „светлината на света“ (Мат. 5: 13), „солта на земята“ (Мат. 5: 13). Ценност, без която светът изведнъж става немислим, непредставим, невъобразим, непоносим и безсмислен. Ценност, която биха оплаквали всички земни и небесни сили и стихии: „земя и небо, звяр и природа“. Ценност, за която всички твари – небесни и подземни, божествени и хтонични (орел, сокол, вълк, самодиви) – биха обединили силите и способностите си, за да я съхранят.

***

– Докога?
– Какво докога?
– Ще ядеш хартия и ще се цапотиш с мастило? Ела с мен; отвъд, там в Кавказ, хиляди хора от нашето племе са в опасност; ела да ги спасим.
Засмя се, сякаш искаше да се подиграе с тази възвишена своя цел.
– Може, разбира се, и да не ги спасим – добави той, – но поне ние ще се спасим в стремежа си да спасим други. Не е ли така? Нали тъкмо това проповядваш, учителю мой? „Единственият начин да спасиш себе си, се състои в това, да се бориш да спасиш другите!“ Напред тогава, учителю, ти, който учеше!… Ела!
Никос Казандзакис, „Алексис Зорбас“

Ако човек не положи душата си за ближния си, какъв би бил животът му? Към какво щеше да се стреми? Най-вероятно, подтикнат от егоизъм, би се стремил да натрупа материални блага за себе си, би се борил в конкуренция с останалите да придобие колкото се може повече от ограничените ресурси и ценности на земята, без никога да може да се задоволи. Би се стремил да придобие цял свят, дори и с цената да повреди на душата си, дори и ако продаде душата си. Както Борис Морев, както Растиняк. Колкото повече ресурси и ценности трупа човек за себе си обаче, толкова повече той обезценява самия себе си, личността си, душата си. Такъв човек започва да се самоопределя не с това, което е, а с това, което притежава – дрехи, автомобили, луксозни вили. Без тях, той би се считал за нищожество. И комай щеше да бъде прав, тъй като именно в придобиването на всички тези неща човек се погубва, превръща се в развалина и нищожество, губи човешкия си облик, човешките си качества, обезличава се, както Борис Морев: „Той притежаваше изкуството да постига всичко, но след успехите му постигнатото се оказваше недостатъчно. Устремът към действие и чудовищната машина на „Никотиана“ го откъсваха от истинския живот. (…) Всъщност той беше измъчен и нещастен човек. Каква ненаситност, каква тревога, каква напрегнатост имаше в тия тъмни ледени очи!… Той беше осъден да загине“.

Човекът, решил да положи душата си за ближния обаче, решилият да спаси ближния си, на практика се отказва от борбата за ресурсите и скъпоценностите на света, като по този начин самият той се превръща в неизмерима духовна ценност и неизчерпаем духовен ресурс за света. Отказвайки се от скъпоценностите на света в духовния подвиг за ближния, самият този човек се превръща в такава скъпоценност за света, за която всички земни и небесни сили и стихии биха направили всичко, за да я съхранят – „земя и небо, звяр и природа“.

Спасявайки другите, човек спасява себе си от себе си, спасява себе си от собствения си егоизъм, откривайки в себе си Божия образ, по който е бил сътворен. Божият образ, който дотогава е бил скриван и потискан от егоизма; светлината, която дълго време е била държана под покривалото на егоизма: „Вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина. Нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи. Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец.“ (Мат. 5: 14 – 16) По този начин човек се превръща във „венец на творението“, в смисъл на творението, в цел на творението, явявайки Твореца в себе си.