Защо скандиранията „ДОЛУ БОГ!“ в поемата „Септември“ не са богохулство, а май… експресионистична молитва

Опит за анагогически (възвишен) прочит

Бог стана човек, за да може човекът да стане бог.

Св. Атанасий Велики

На пръв поглед трикратните скандални скандирания „ДОЛУ БОГ!“, изписани с главни букви и отделени отгоре и отдолу с интервал, в 12-ия фрагмент на поемата „Септември“ от Гео Милев биха могли да бъдат възприети като богохулна пародия на ангелския възглас „Свят, Свят, Свят, Господ Саваот!“. Знаем обаче, че за естетиката на експресионизма са много характерни словесните експерименти, предлагащи необичайни и неочаквани гл.т. към утвърдени понятия. Например играта с химна на Третото българско царство „Шуми Марица“/ Окървавена“ (11-и фрагмент), изписването на Стара и Нова Загора посредством извеждането на собственото име Загора пред големи скоби (4-ти фрагмент) и въобще стъпаловидните стихове, в които думата придобива поетическа стойност от мащаба на цял един стих. Подобни синтактични експерименти имат за цел да разтърсят думата, да я отърсят от обезличаващите я смислови вкаменелости, напластени в ежедневната ѝ употреба, така че отново да може да забие като жив къс светлина, живо слово. Ето защо изразът „ДОЛУ БОГ!“, чието значение е откроено по толкова различни начини – отделен стих, главни букви, празни редове отгоре и отдолу, трикратно повторение – би трябвало да съдържа и един по-дълбок смисъл, би трябвало да може да бъде интерпретиран по неочакван, може би и за самия поет, начин. Например анагогически (или възвишен), а именно не като призив Бог да бъде низвергнат, а като призив Бог да слезе долу, на земята, където да установи Своето царство. Призив напълно съзвучен с молението „Да дойде царството Ти“ от молитвата „Отче наш“ и в контекста на вярата, изразена в последните два стиха на поемата, че „Земята ще бъде рай“.

В подобна анагогическа перспектива може да бъде интерпретирана и метафората „хвърляме бомба в сърцето ти“. Това е форма на разгръщане до реален образ на метафората „разбито сърце“, или сърце разбито, покъртено от страданията (например на разбитите въстаници), състрадателно сърце. По този начин призивът „ДОЛУ БОГ!“ всъщност би могъл да бъде възприет като призив за пришествието или възкачването на един не безучастен и изискващ жертви бог, а състрадателен към човека Бог, Който сам жертва Себе Си за всички.

В текста обаче е казано в прав текст:

и от твоя престол

те запращаме мъртъв надолу

вдън вселенските бездни

беззвездни,

железни –

Топосът „вдън вселенските бездни / беззвездни“ като че ли напълно изключва по-горе направеното тълкувание на скандиранията „ДОЛУ БОГ!“ като настойчива ектения Бог да слезе на земята, тъй като бездната не означава земята. Но именно, именно в това е гениалното. В противен случай би било неправдоподобно. Как така? Ами така, Бог не може да се вмести на земята, Той не може да бъде ограничен в очертанията на земята, но… може да бъде поместен само в нещо съизмеримо Нему. Бездната ли? Именно, в бездната. Само че що е бездна? В Псалом 41 има един стих, който би могъл да ни даде отговор на този въпрос: „Бездна бездна призовава с гласа на Твоите водопади“ (Пс.41:8). Тук бездната е човешката душа, в която има такава празнота, че би могла да бъде запълнена само от Бога, който също е Бездна. В този смисъл тези стихове допълват и уточняват по-горе направената интерпретация на израза „ДОЛУ БОГ!“ като призив Бог да слезе „долу“ в човешките души, в дълбината да човешките души.

Но в поемата този път недвусмислено е казано, че всичко ще се сбъдне „Без бог! Без господар!“ и това няма как да бъде интерпретирано по друг начин. Съгласен съм, интерпретацията ми не е безупречна, тя не може да бъде изцяло рационална, тъй като един алогичен, ирационален текст, какъвто е всеки истински поетически текст, не може да бъде преведен на рационален език. Ако обаче се опитаме да интерпретираме този стих анагогически, бихме могли да кажем, че той би могъл да бъде възприет като експресионистическа формулировка на богословското понятие Богочовек, което се отнася до Иисус Христос. Ако според нас изразът „ДОЛУ БОГ!“ би могъл да бъде прочетен като призив за пришествието на Бога на земята (или в душите ни), то Той може да направи това (а и го е направил) само като Човек. В този смисъл „Без бог!“ би могло да означава „като Човек“. И ако това е само един опит за анагогическа интерпретация на израза „Без бог! Безгосподар!“, това, което недвусмислено прави този стих, е, че поражда в читателя един категоричен въпрос: а кога досега в човешката история в опитите да бъде установен справедлив ред, земята да бъде превърната в рай, е участвал Бог, за да кажем, че от сега нататък ще го направим по нов начин, без Него, нали тъкмо Неговото отсъствие, или по-точно Неговото отхвърляне досега, е водело и води до този постоянен низ от кръвопролития? И може би именно „свалянето“ на божественото в нас, изпълването на душите ни с пълнотата на божествения образ, единствено би осъществило предсказанията на поетите и философите, че „Земята ще бъде рай“ и че „човешкия възход / ще бъде един безконечен възход / – нагоре! Нагоре!“, което не е ли един поетически израз на думите на св. Атанасий Велики „Бог стана човек, за да може човекът да стане бог“?