Деветокласниците и десетокласниците с присъщата на поколението си лекота разрешават казуса, без да му мислят много-много – ами за да може вечно да страда. Разбира се, подобно тълкувание е напълно достатъчно, за да се разберат в дълбочина посланията на разказа, но все пак, след като този въпрос е възникнал по някакъв начин, не бива да бъде оставен току-така. Освен това втори въпрос – какво мъчение може да изпитва нещо, което е по-здраво от камъка?

Интересното обаче е, че това проклятие не е измислено от Йовков, а е много популярно в българската и православната като цяло книжовна традиция. Така например поп Стойко Владиславов (т.е. Софроний Врачански), когато завършва своя препис на „История славянобългарска“ в приписка към нея изрича следната анатема срещу всеки, дръзнал да открадне този труд: „И който я присвои или открадне, да е афоресан и проклет от Господа Бога Саваота и от 12-те апостоли и от 318-те отци и от четиримата евангелисти. И сяра и желязо, и камик да се стопят, а той не, навеки“.

Защо проклятието да си по-твърд от камък, е толкова страшно? По-страшно например от това да бъдеш изхвърлен в геената огнена.

В 12-а глава от Евангелието от Иоан, след като е направил най-голямото Си чудо – възкресението на Лазар, Иисус за пореден път се открива като Син Божий. Юдейският народ обаче отново отказва да повярва в Него, поради което евангелистът пише: „Те затова не можаха да вярват, защото Исаия още е рекъл: “Тези люде ослепиха очите си и вкамениха сърцата си, та с очи да не видят и със сърце да не разумеят и да се не обърнат, за да ги изцеря”.“. (Иоан 12: 39,40) В този смисъл закоравяването, втвърдяването, вкаменяването на сърцето може да бъде възприето като почти абсолютна лишеност от Бога (поради отсъствие на чувствителност за Бога), а понеже Бог е единственият източник на живот и всяко благо, всяко щастие, това би означавало безкрайно страдание. Според руския философ Александър Дугин крайната точка на небитието, най-отдалечената точка от Бога не е някъде далеч във Вселената, а камъкът. Т.е. твърдостта е съсъд, който в най-малка възможна степен може да приеме Божественото или който в най-голяма степен е лишен от Бога. Ето защо проклятието да не се стопи, е страшно. Страшно е, защото то обрича човека на вечна откъснатост от Бога, което е най-голямото мислимо страдание. И ако камъкът е най-крайната мислима степен на лишеност от Бога, то едно такова проклятие се стреми да отпрати престъпника дори отвъд мислимото. Всъщност такава отвъд мислима степен на лишеност от Бога е именно вкамененото по собствена воля сърце, тъй като тук човек сам избира и полага съзнателни, т.е. допълнителни усилия да отхвърли Бога, затваряйки се в собственото си его.

Т.е. Бог и Неговата радост, Неговото щастие, което е единствено истинското, може да дойде и да направи Свое жилище само в едно любящо, страдащо, състрадаващо, затрогващо се, детински умиляващо се сърце. Сърце, способно да се „разтопи в молитва“, както казва Митя Карамазов от романа на Достоевски в прочутата си изповед пред Альоша, когато решава да поеме своя кръст към каторгата. „Ако някой Ме люби, ще спази словото Ми; и Моят Отец ще го възлюби, и ще дойдем при него и жилище у него ще направим.“(Иоан 14:23)

И всъщност кога Индже изпитва истинско щастие – в началото, когато яде и пие „горе на Бончовия хан“, а пребледнели булки му слугуват, млади моми с разтреперани ръце му наливат вино, отдолу текат реки от кръв и за всички думата му е закон, или 18 години по-късно, когато, вече поел по пътя на доброто, изчистил планината от кърджалиите, чува жетварки да пеят песен за него и за първи път от очите му се проронва сълза, за първи път започва да се разтопява сърцето му? Отговорът, разбира се, е ясен: „Звъни песента под ясното небе, ронят се думите, като зърна от тежки класове. Индже слуша. Нещо сладко се топи в гърдите му, от очите му се проронва сълза и пада върху бялата грива на коня му. Първата му сълза, която Индже беше пролял през живота си“.

Сбъдва ли се проклятието на попа от разказа? Или по-скоро именно чрез неговите думи се проявява могъществото на Бога, Който успява именно с тайнствени думи да накара Индже да се замисли и да разтопи ожесточеното си сърце?

По-тревожен обаче е един друг въпрос – дали нашите сърца не са по-твърди и по-окаменели от сърцето на Индже, което, когато Пауна избягва от него, се превръща в камък („Но откакто погледът на Пауна угасна за него, сърцето му се превърна на камък.“). Как така, та ние никого не сме убивали? А ако биха се събрали костите на убитите от Индже, биха направили планина, а кръвта би потекла като река, нали така се казва в разказа? Така е, но тогава защо, когато четем или слушаме великия покаен канон на св. Андрей Критски по време на Великия пост или когато произнасяме молитвата преди тайнството Причастие, ние изповядваме, че сме първи сред грешниците? Нима това е само една хипербола, каквато използва Йовков по отношение на своя герой? Съвсем не. Всъщност сърцето на всеки може да окаменее като това на Индже, ако мисли само за себе си. Когато мислим за себе си, ние се затваряме за общение с ближните си и с Бога и по-този начин ставаме по-твърди дори от камъка. По-твърди, тъй като твърдостта на камъка е иманентна, вътрешно присъща, естествена, дадена и неизменна (и в този смисъл ограничена, отмерена) негова характеристика, докато сърцето, което мисли само за себе си, постига качеството твърдост (което е противоестествено за него) активно, деятелно (и в този смисъл неограничено). То чрез съзнателни усилия се втвърдява и по този начин се откъсва от щастието си.

Но щастието не е ли субективно понятие?

Естествено, че не. Също както въздуха, слънцето, битието, Бога… не са.

В етимологията на славянската дума „щастие“ е скрит дълбок философски и богословски смисъл. Думата „щастие“ произхожда от старобългарското „съчастие“, което означава „част от цялото“. В този смисъл щастието в славянските езици се осмисля като да бъдеш част от цялото. Но цялото може да бъде само Бог. В този смисъл щастието е да си част от Бога, причастен на Бога. Но в Бога във всяка част присъства целият Бог. А онази част от човека, която е достатъчно широка, за да побере Бога, е сърцето, сърцевината на човешкото, където човешкото има потенциала, има благодатта да се допре, да се докосне, да се срещне с божественото като във фреската на Микеланджело. Тази широта, тази бездна с размерите на Бога обаче е благоприятна почва за развитие и на нашето самолюбие, егоцентризъм, жажда за власт, която може да ни направи безкрайно жилави, безкрайно твърди, каменни. В тази широта, в тази безбожна широта човек може да помисли, както Индже, че „силата му е безмерна“, или пък, както отбелязва Иван Карамазов, че „всичко му е позволено“. Може би затова Митя Карамазов в една от предишните си изповеди, май че в „Изповед на едно пламенно сърце. В стихове“, заявява, че би искал да стесни тази широта. „Не, широк е човекът, твърде широк даже, аз бих го стеснил.“ Индже обаче започва да разтопява егоизма си, когато след анатемата на попа се замисля. Митя също се разтопява целият в молитва, когато пожелава макар и невинен да понесе страдание в каторгата заради децата. Но Индже се замисля в резултат на Божието слово, макар и произнесено по парадоксален начин от устата на попа. Т.е. това замисляне е резултат на една тайнствена Божествена намеса. Бог Слово чрез тайнствените думи в това проклятие поражда мислене, кара Индже да се замисли, но не за себе си, а за света и за своето назначение в света: „Като че едвам сега се отвориха очите му и той видя колко злочеста е земята, из която вървеше“. Замислянето и последвалото преобразяване на Индже е резултат на божествена искра на любовта, преминала през горящите „като въглени“ очи на попа, чрез която искра човек е призван да разтопи целия си егоизъм, за да направи място в сърцето си за Бога, Който е всичко у всички. А щом Бог е всичко, човек, за да Го побере, трябва да разтопи в сърцето си всичко останало, всичко останало от себе си. „Който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който изгуби душата си заради Мене, ще я намери.“ (Мат.16:25) Защото всяка мисъл за себе си е отграничаване от Всичкото и ограничаване на Всичкото, а понеже Всичкото не може да не бъде всичко, мисълта за себе си, колкото и малка да е тя, е лишение от цялото Всичко, а знанчи е цялостно лишение от всичко.

Но как доказахме, че сме дори по-грешни от Индже? Ами с това, че дори и най-малката мисъл за себе си, ни отделя от Всичкото (Бога), тъй като в сърцето ни има място точно колкото за Всичкото, а когато Всичкото не може да влезе всичкото в сърцето ни поради тази наша малка мисъл за себе си, то въобще не може да влезе, тъй като Всичкото може да бъде само Всичко.

Роберто Фери, Бездната

Iscriviti ora

Св. Атанасий Велики

На пръв поглед трикратните скандални скандирания „ДОЛУ БОГ!“, изписани с главни букви и отделени отгоре и отдолу с интервал, в 12-ия фрагмент на поемата „Септември“ от Гео Милев биха могли да бъдат възприети като богохулна пародия на ангелския възглас „Свят, Свят, Свят, Господ Саваот!“. Знаем обаче, че за естетиката на експресионизма са много характерни словесните експерименти, предлагащи необичайни и неочаквани гл.т. към утвърдени понятия. Например играта с химна на Третото българско царство „Шуми Марица“/ Окървавена“ (11-и фрагмент), изписването на Стара и Нова Загора посредством извеждането на собственото име Загора пред големи скоби (4-ти фрагмент) и въобще стъпаловидните стихове, в които думата придобива поетическа стойност от мащаба на цял един стих. Подобни синтактични експерименти имат за цел да разтърсят думата, да я отърсят от обезличаващите я смислови вкаменелости, напластени в ежедневната ѝ употреба, така че отново да може да забие като жив къс светлина, живо слово. Ето защо изразът „ДОЛУ БОГ!“, чието значение е откроено по толкова различни начини – отделен стих, главни букви, празни редове отгоре и отдолу, трикратно повторение – би трябвало да съдържа и един по-дълбок смисъл, би трябвало да може да бъде интерпретиран по неочакван, може би и за самия поет, начин. Например анагогически (или възвишен), а именно не като призив Бог да бъде низвергнат, а като призив Бог да слезе долу, на земята, където да установи Своето царство. Призив напълно съзвучен с молението „Да дойде царството Ти“ от молитвата „Отче наш“ и в контекста на вярата, изразена в последните два стиха на поемата, че „Земята ще бъде рай“.

В подобна анагогическа перспектива може да бъде интерпретирана и метафората „хвърляме бомба в сърцето ти“. Това е форма на разгръщане до реален образ на метафората „разбито сърце“, или сърце разбито, покъртено от страданията (например на разбитите въстаници), състрадателно сърце. По този начин призивът „ДОЛУ БОГ!“ всъщност би могъл да бъде възприет като призив за пришествието или възкачването на един не безучастен и изискващ жертви бог, а състрадателен към човека Бог, Който сам жертва Себе Си за всички.

В текста обаче е казано в прав текст:

и от твоя престол

те запращаме мъртъв надолу

вдън вселенските бездни

беззвездни,

железни –

Топосът „вдън вселенските бездни / беззвездни“ като че ли напълно изключва по-горе направеното тълкувание на скандиранията „ДОЛУ БОГ!“ като настойчива ектения Бог да слезе на земята, тъй като бездната не означава земята. Но именно, именно в това е гениалното. В противен случай би било неправдоподобно. Как така? Ами така, Бог не може да се вмести на земята, Той не може да бъде ограничен в очертанията на земята, но… може да бъде поместен само в нещо съизмеримо Нему. Бездната ли? Именно, в бездната. Само че що е бездна? В Псалом 41 има един стих, който би могъл да ни даде отговор на този въпрос: „Бездна бездна призовава с гласа на Твоите водопади“ (Пс.41:8). Тук бездната е човешката душа, в която има такава празнота, че би могла да бъде запълнена само от Бога, който също е Бездна. В този смисъл тези стихове допълват и уточняват по-горе направената интерпретация на израза „ДОЛУ БОГ!“ като призив Бог да слезе „долу“ в човешките души, в дълбината да човешките души.

Но в поемата този път недвусмислено е казано, че всичко ще се сбъдне „Без бог! Без господар!“ и това няма как да бъде интерпретирано по друг начин. Съгласен съм, интерпретацията ми не е безупречна, тя не може да бъде изцяло рационална, тъй като един алогичен, ирационален текст, какъвто е всеки истински поетически текст, не може да бъде преведен на рационален език. Ако обаче се опитаме да интерпретираме този стих анагогически, бихме могли да кажем, че той би могъл да бъде възприет като експресионистическа формулировка на богословското понятие Богочовек, което се отнася до Иисус Христос. Ако според нас изразът „ДОЛУ БОГ!“ би могъл да бъде прочетен като призив за пришествието на Бога на земята (или в душите ни), то Той може да направи това (а и го е направил) само като Човек. В този смисъл „Без бог!“ би могло да означава „като Човек“. И ако това е само един опит за анагогическа интерпретация на израза „Без бог! Безгосподар!“, това, което недвусмислено прави този стих, е, че поражда в читателя един категоричен въпрос: а кога досега в човешката история в опитите да бъде установен справедлив ред, земята да бъде превърната в рай, е участвал Бог, за да кажем, че от сега нататък ще го направим по нов начин, без Него, нали тъкмо Неговото отсъствие, или по-точно Неговото отхвърляне досега, е водело и води до този постоянен низ от кръвопролития? И може би именно „свалянето“ на божественото в нас, изпълването на душите ни с пълнотата на божествения образ, единствено би осъществило предсказанията на поетите и философите, че „Земята ще бъде рай“ и че „човешкия възход / ще бъде един безконечен възход / – нагоре! Нагоре!“, което не е ли един поетически израз на думите на св. Атанасий Велики „Бог стана човек, за да може човекът да стане бог“?

Но и това обяснение вече не ми се струва достатъчно задълбочено. И в недостатъчна степен отбелязва връзката на стихотворението с притчата за блудния син, в която бащата не само посреща изгубения си син, но нещо повече – заръчва за него да заколят угоеното теле. (Лук. 15: 11 – 32) Тук обаче ключовата дума е син. Дебеляновият лир. Аз от това стихотворение не се разпознава като син на Бащата от „бащината къща“.

Как така? Какви са тези глупости? А чий син е тогава?

В стихотворението „Спи градът“ същият лир. Аз споделя, че е „на нощта неверна верен син“. В този смисъл той се разпознава не като син на Баща си от „бащината къща“, от „тихия дом с белоцветните вишни“, а като син на нощта с всички възможни смислови нюанси, които съдържа в себе си епитетът „неверна“: греховна, разблудна, безутешна, но и на която е присъщо неверие, съмнение, липса на духовни ориентири и крепила. Или с други думи, Дебеляновият лир. Аз от „Скрити вопли“ се схваща като верен син на греха.

Всъщност към тази интерпретация ме навежда прочитът на Евангелието от Иоан, в което Иисус казва: „истина, истина ви казвам: всякой, който прави грях, роб е на греха. А робът не пребъдва вечно вкъщи; синът пребъдва вечно“ (Иоан: 8 – 34,35). В този смисъл бихме могли да кажем, че в своята елегия Дебеляновият лир. Аз не се схваща като син на Баща си и затова копнежът му по изгубената родина, по завръщането в „бащината къща“ на душевна хармония се оказва неосъществим. Бащата в тази къща Го няма, но не защото не съществува, а защото го няма синът, защото синът е в плен на греха, заключеник на греха, роб на греха. А робът не пребъдва вкъщи, робът няма дом, робът е бездомен, безутешен, обезнадежден.

По пътя на асоциациите, които поражда образът „на нощта неверна верен син“, бихме могли да стигнем до още по-дълбоки измерения на трагизма на Дебеляновия лир. Аз. На първо място, че той не просто се възприема като роб на греха, а като син, и то верен, истински син на неверната нощ. И ако невярна нощ бъде възприета като пространство, в което отсъства вярата и надеждата, то през Данте и неговата „Божествена комедия“ това пространство може да бъде схванато като ада, над чиито порти пише „Надежда всяка тука оставете всички, които влизате“ (Lasciate ogni speranza, voi ch’intrate). А едно такова душевно състояние е наистина безутешно, опустошително, изгарящо (Нека да си припомним, че в етимологията[1] на думата „грях“ се открива най-вероятно коренът „грея“ или „горя“).

[1] ЕТИМОЛОГИЯ. Наука за произхода на думите.

Може да има значение само това, че думите са били произнесени и са се запазили, а кой и къде ги е произнесъл, е без значение?

(Авиатор, Евгений Водолазкин)

Има ли значение какви думи изричаме? Очевидно. Защото езикът е съкровище, а как човек се отнася със съкровището си, е от съществено, екзистенциално значение. Езикът е съкровище – едновременно съкровено и скрито, което ни отличава и възвеличава като венец на творението. Но ако езикът е съкровище, значи думите, които произнасяме, са нашето отношение към съкровището ни (или просто показват какво е съкровището ни).

Думите, които изричаме, раждат ли се? Очевидно. Щом някой задава такъв въпрос, очевидно е намислил нещо, очевидно притежава аргументи за по-причудливия отговор. Добре, но ако думите се раждат, значи те ни принадлежат, значи са част от нашата същност. Плът от плътта ни, или по-точно лик от лика ни. Само в нещо родено от нас ние оставаме, пребъдваме. Богородица ражда Христос и така човечеството пребъдва в Бога.

Ние обаче раждаме думите си в общение, посредством думите, произнесени от други лица. Без общение, без други лица, в нас не могат да се родят думи, наши собствени думи.

Но да се върнем на въпроса, който си задава героят от романа на Водолазкин – има ли, има ли значение от кого са произнесени думите? Може би не, защото в самите думи проличава лицето, което ги е произнесло. Както в чедото проличава бащата, както в Сина – Отца.

Лирическо отстъпление

Всъщност думите остават и има начини да бъдат запазени, така че да не горят или да не отлетят, за разлика от лицето, което ги е произнесло, което често не живее, а изгаря в думите, за да заживее в тях. Яворов, Две души. Ликът на човека, произнесъл думите, проличава в думите, живее в думите. И никой не би отрекъл, че думите могат да въздействат дълго след като са били изречени от някого. Но ако едно нещо е способно да въздейства, значи трябва да е одухотворено, живо. И така, ликът на човек проличава в произнесените думи в своята пълнота и ако някой историк „възкреси“ биографията на този човек, тя няма да бъде в състояние да ни въздейства повече от произнесеното от самия човек слово. И ако тази биография би имала някакво въздействие върху нас, то това въздействие би се дължало на думите на автора на тази биография. Защото ако един биограф ни представи образа на даден автор някак си очернен, принизен, в този образ по-скоро ще проличи принизеният образ на биографа, а верният образ на автора ще остане в произнесените от него думи.

Да вземем например фразата „Красотата ще спаси света“, която Достоевски написва в един от своите велики романи. И макар тази фраза да не е изказана в писмо или дневник на писателя, да не е изказана пряко дори от главния герой в романа, в нея присъства ликът, прекрасният лик на човек, дълбоко болеещ за спасението на света и дълбоко вярващ в преобразяващата сила на духовната красота. Подобен прекрасен човешки лик проличава и в стихотворението „Ще бъдеш в бяло“ на Пейо Яворов, в което духовната красота на възлюбената дава такава духовна сила на лир. Аз, че дори светът да се окаже в съсипни, той би намерил и тогава даже обломки, от които да създаде нов свят.

Говорейки за произнесеното, изреченото слово като за раждане, може да се направи препратка към диалога „Пир“ на Платон. Ние обаче ще се откажем от подобен ход, но пък ще използваме случая да наречем произнасянето, изричането на думи пиршество, пиршество на словото, пиршество на словото на любовта.

В този смисъл, връщайки се на въпроса, с който започнахме – има ли значение какви думи изричаме? – бихме могли да отговорим утвърдително. Да, има значение какви думи изричаме, защото, бидейки дарени със способността да изричаме думи, сме като поканени на пиршество, което пиршество е сватба, а сватбата е събрание в любов, значи нашите думи трябва да бъдат славословие на любовта. Защото в противен случай ще ни кажат: „приятелю, как влезе тук, като не си в сватбарска премяна?“ (Мат.22:12) И ние ще мълчим, обезличени, защото нашето лице проличава именно в словото и само в словото. И ако словото ни не е славословие, както и да сме облечени отвън, отвътре ще изглеждаме като непременени за сватба, ветхи (така се пише!), защото само в словото, само в славословещото, благославящото слово се обличаме и проличаваме, и пребъдваме. Неслучайно ангелите са ангели, защото славословят, защото пеят, възкликват, възгласят победната песен и казват: Свят, свят, свят е Господ Саваот! Цялата земя е пълна с неговата слава!“ (Ис. 6:3).

Рождество, XV в.

Iscriviti ora

Condividi